От сексистката реплика до шамара крачката е една
Надежда Дерменджиева е изпълнителен шеф на Български фонд за дамите. Завършила е европейска магистърска стратегия „ История на дамите и половете “ към Софийския университет и Университета в Нотингам. Работи в областта на човешките права, по-специално правата на дамите, от 2009 година Автор е на книгата „ Без анестезия “ – алманах с разкази, пресъздаващи същински истории на хора, претърпели принуждение. Публикуваме този текст със единодушието на авторката.
***
Имам една фантазия. Да няма принуждение над дами по света.
Може би по този начин би звучала речта на Мартин Лутър Кинг, в случай че беше жена. Кой знае? Но знаем друго сигурно – „ Имам една фантазия “ е измежду най-известните, разпознаваеми и цитирани речи в историята на битките за човешки права. Вероятно и в историята на речите. Датата е 28 август, годината – 1963, във Вашингтон са се събрали 250 000 души, а Лутър Кинг е номер 16 в листата от представители, които ще призоват за завършек на расизма в Америка. Никой не помни кои са петнадесетте индивида, говорили преди него.
32 години по-късно, една друга реч остава в историята. Датата е 5 септември, годината – 1995, а Хилари Клинтън (тогава първа дама на САЩ) взе участие в Четвъртата международна конференция на дамите в Пекин с 20-минутно изявление, част от което е репликата: „ Правата на дамите са права на индивида и правата на индивида са права на дамите, един път и вечно “ . Фразата проечава пред близо 50 000 души и делегати от 180 страни, а речта отеква и до през днешния ден със своята новост.
Общото в речите на Мартин Лутър Кинг и на Хилъри Клинтън е нещо доста важно – и двете разпознават силата на думите и ловко си служат с тях . И двете съумяват да обрисуват един по-добър свят, в който „ чернокожият “ и „ дамата “ също са синоними на „ човек “. И двете приказват на повсеместен и хуманен език – че кой няма мечта; че коя жена не желае да се зачитат правата ѝ? И кой от нас не се е убедил от личен опит по какъв начин думите, които изричаме, могат да основават и унищожават светове за секунди, да събират хора или да разрушават сърца, да окуражават или да убиват фантазии? Закъсняло „ извинявай “, изненадващо „ обичам те “, аргументирано „ тъй като “, „ помощ “ – всички тези думи, казани в верния или пък в неверния миг, могат да трансформират човешки ориси. Неслучайно медиите, които боравят с думите (и с обстоятелства!) са четвъртата власт .
Но пък какъв брой са тези от нас, които изцяло са осъзнали отговорността, която носят за думите си – пред кого са ги изрекли, от позицията на кого са ги споделили, каква е била обстановката?
В българския език (както във всеки различен език, вероятно) има значително сексистки думи и изрази. Просто езикът е отражение на света ни и противоположното. Ако се заслушаме какво споделят възрастните на децата, постоянно можем да чуем две реплики, казани напълно доброжелателно – „ я не плачи, ти да не си момиче “ и „ дребните принцеси не вършат по този начин “ . Първият израз внушава, че да плачеш е унизително за дребните момченца и е присъщо единствено на девойките (тоест: унизително е да си момиче ), а вторият – има действия като катерене по дървета, джапане в локви, ритване на топка, които са присъщи на момчетата, само че не са отредени за дребните момиченца (тоест: ти си принцеса, бъди красива и пасивна ). Тези два израза, като се изключи че овреме трансформират децата в дребни мъжленца и женички, намират по-късно изражение в половите стандарти „ това не е мъжка/женска работа “. Въпреки че способността за осъществяване на една работа би трябвало да е директно обвързвана със познания и умения, а не с пола на човек. Много е забавна и използването на обиди като „ женчо “ и „ мамино синче “ и на комплимента „ мъжко момиче “. Странно е, че
Има още...
***
Имам една фантазия. Да няма принуждение над дами по света.
Може би по този начин би звучала речта на Мартин Лутър Кинг, в случай че беше жена. Кой знае? Но знаем друго сигурно – „ Имам една фантазия “ е измежду най-известните, разпознаваеми и цитирани речи в историята на битките за човешки права. Вероятно и в историята на речите. Датата е 28 август, годината – 1963, във Вашингтон са се събрали 250 000 души, а Лутър Кинг е номер 16 в листата от представители, които ще призоват за завършек на расизма в Америка. Никой не помни кои са петнадесетте индивида, говорили преди него.
32 години по-късно, една друга реч остава в историята. Датата е 5 септември, годината – 1995, а Хилари Клинтън (тогава първа дама на САЩ) взе участие в Четвъртата международна конференция на дамите в Пекин с 20-минутно изявление, част от което е репликата: „ Правата на дамите са права на индивида и правата на индивида са права на дамите, един път и вечно “ . Фразата проечава пред близо 50 000 души и делегати от 180 страни, а речта отеква и до през днешния ден със своята новост.
Общото в речите на Мартин Лутър Кинг и на Хилъри Клинтън е нещо доста важно – и двете разпознават силата на думите и ловко си служат с тях . И двете съумяват да обрисуват един по-добър свят, в който „ чернокожият “ и „ дамата “ също са синоними на „ човек “. И двете приказват на повсеместен и хуманен език – че кой няма мечта; че коя жена не желае да се зачитат правата ѝ? И кой от нас не се е убедил от личен опит по какъв начин думите, които изричаме, могат да основават и унищожават светове за секунди, да събират хора или да разрушават сърца, да окуражават или да убиват фантазии? Закъсняло „ извинявай “, изненадващо „ обичам те “, аргументирано „ тъй като “, „ помощ “ – всички тези думи, казани в верния или пък в неверния миг, могат да трансформират човешки ориси. Неслучайно медиите, които боравят с думите (и с обстоятелства!) са четвъртата власт .
Но пък какъв брой са тези от нас, които изцяло са осъзнали отговорността, която носят за думите си – пред кого са ги изрекли, от позицията на кого са ги споделили, каква е била обстановката?
В българския език (както във всеки различен език, вероятно) има значително сексистки думи и изрази. Просто езикът е отражение на света ни и противоположното. Ако се заслушаме какво споделят възрастните на децата, постоянно можем да чуем две реплики, казани напълно доброжелателно – „ я не плачи, ти да не си момиче “ и „ дребните принцеси не вършат по този начин “ . Първият израз внушава, че да плачеш е унизително за дребните момченца и е присъщо единствено на девойките (тоест: унизително е да си момиче ), а вторият – има действия като катерене по дървета, джапане в локви, ритване на топка, които са присъщи на момчетата, само че не са отредени за дребните момиченца (тоест: ти си принцеса, бъди красива и пасивна ). Тези два израза, като се изключи че овреме трансформират децата в дребни мъжленца и женички, намират по-късно изражение в половите стандарти „ това не е мъжка/женска работа “. Въпреки че способността за осъществяване на една работа би трябвало да е директно обвързвана със познания и умения, а не с пола на човек. Много е забавна и използването на обиди като „ женчо “ и „ мамино синче “ и на комплимента „ мъжко момиче “. Странно е, че
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ